Рационалност и свръхрационалност

Рационалност и Свръхрационалност

или за неприложимостта на чистата рационалност в човешкия живот

1. Дефиниции

Деф. Рационалността е качество, свързано с използване на валидни и състоятелни логически аргументи на изказваните тези, както и с използването на вероятностни аргументи с добре оценена вероятност.

Деф. Валиден логически аргумент е верен логически аргумент спрямо предпоставките на тезата – „Ако приемем, че...”, оттам следва „...”

Пример:

Ако слънцето свети през нощта, то тя ще е светла като ден – вярно спрямо предпоставката.

Деф. Състоятелен логически аргумент е валиден логически аргумент, отразяващ реалността, т.е. с верни предпоставки.

Пример:

Ако атиняните са гърци и спартанците са гърци, това все още не означава, че всички гърци са или атиняни или спартанци – вярно спрямо реалността.

Деф. Добре оценена вероятност е вероятност, която или е точно оценена (шансът да се падне шестица от тотото 6 от 49 е едно към 13 000 000) или е между достатъчно точни горни и долни граници, за да бъде използвана като аргумент в контекста на множеството от други аргументи, т.е. неопределеността не изменя крайния извод на разсъжденията.

Пример:

Лошо оценена вероятност – динозаврите или са оцелели, или не, следователно вероятността да са живи е 50%

Добре оценена вероятност – вероятността да бъдеш ударен два пъти от мълния е приблизително нулева (1 към милион най - много).

Деф. Свръхрационалността е приложение на рационалността в реални условия, при което е взета под внимание възможната ирационалност на другите хора, т.е. не е рационалност в изолация от поведенческите модели.

Обяснение:

Ако рационалността не взима предвид рационалността или ирационалността на другите индивиди в комуникационния / взаимо-действения процес, то свръхрационалността включва в себе си моделиране на тяхната (и)рационалност. По този начин, ако един съвършено рационален човек изкаже логически валиден и състоятелен аргумент, който предизвиква бурна ирационална реакция сред останалите и ефектът от него е нарушаване на взаимодействието, то свръхрационалният човек ще има впредвид възможните ефекти от този аргумент при неговото съставяне и социализация, за да доведе до желаната екстърнализация (т.е. ще съобрази как да представи тезата си, така че да избегне бурната реакция, да бъде разбран и да предизвика желаната реакция от слушателите).

2. Примери за границите на рационалността и приложението на свръхрационалността.

а) Класически пример е т.нар. „Затворническа дилема” от математическа теория на игрите:

Условие:

Двама затворници, участници в общо престъпление са заловени, но липсата на доказателства прави невъзможно осъждането им на дълъг срок без някой от тях да проговори. Говори се отделно с всеки от тях и им се излагат следните условия:

i) Ако единият предаде другия, а другият си мълчи, първият ще излезе свободен, а вторият ще лежи 10 години.

ii) Ако двамата се предадат взаимно, ще лежат по 5 години.

iii) И двамата получават уверения, че другият няма да знае за решението му преди оповестяване на присъдите.

iv) Ако никой не предаде другия, и двамата ще получат минимални присъди от 6 месеца (това не им се казва, но те го знаят).

Резултат:

Резултатът при съвършено рационални затворници е, че всеки от тях предава другия.

Причината е следната: Всеки от тях пресмята, че ако не предаде другия, то или ще лежи 6 месеца (ако и другият не го предаде) или 10 години (ако другият го предаде), докато ако той сам предаде съучастника си, или ще получи 0 години (ако другият го предаде), или ще получи най – много 5 години. Така затворникът получава, че и в двата случая ще получи по – малка присъда, ако предаде съучастника си (0 вместо 6 месеца в добрия случай и 5 вместо 10 години в лошия случай).

Това е класически провал на съвършената рационалност в отсъствие на модели на рационалността на взаимодействащите индивиди. Причината за такова действие е, че никой от двамата затворници не знае как мисли другият и, че няма допълнителни условия (ефект върху затворническата репутация, етика и т.н.), които да променят аргументацията.

б) Пример за успех на свръхрационалността

Класически пример за реалното приложение на свръхрационалността е т.нар. ядрено въздържане. То формира задача, подобна на затворническата дилема, при която и САЩ и Русия имат рационална причина да ударят превантивно (за да минимизират своите жертви), но не го правят. Това е защото имат взаимно познание за модела на рационалност, притежавана от управляващите им структури. Ядреният арсенал на едната страна е спирачка за използването на ядрения арсенал на другата. Подобно неустойчиво равновесие се формира благодарение на споделената етика (код на поведение на индивидите), която позволява да се преодолеят провалите на рационалния процес. Тази етика е резултат от осъзнаването на евентуалните вреди и ползи от перфектната рационалност, което предполага, че процесът на осъзнаване сам по себе си е свръхрационален.

в) Реален пример за неуспех на чистата рационалност:

В дадена фирма „А” се изгражда стена между две групи от работещи, за да се подпомогне техния фокус върху работата чрез взаимна изолация от смущенията на другата група. Стената се построява с вградена врата в нея, но тази врата стои заключена, като ключът е у шефа на едната група, който преценява кога и как да се използва вратата (стандартно тя е заключена).

Мотивите за подобно действие са съвършенно рационални – шефът не иска да има смущения, но все пак трябва да има начин да се преминава между помещенията в случай на извънредна нужда.

Ефектът от действието обаче е предимно негативен, тъй като в контекста на етиката между колегите от групите, този жест на заключената врата има лоша символика и представлява ирационално послание „Построихме стена, сложихме врата, само и само, за да имаме възможността да ви я заключим”. Рационален акт, който не отчита етиката и по принцип взаимодействията с другите индивиди, е асоциален и с ефект на ирационално действие.

3. Заключение.

Фундаменталният провал на чистата рационалност във взаимоотношенията между хората е причина за създаване на етика, като набор от правила за поведение, които да подържат неустойчивото равновесие на кооперативното им поведение. Причината не е в това, че хората по природа не са чисто рационални същества – те не са чисто рационални същества, защото нямат взаимна полза от това. Малцината индивиди, пренебрегващи етиката са тези, които не признават взаимната полза и тяхната чиста рационалност ги прави асоциални – т.нар. социопати.

Извод:

Представеният материал има за цел да покаже ограниченията на рационалния процес при взаимоотношенията между индивидите и да наблегне на фундаменталното преимущество на свръхрационалността, изразяваща се в осъзнатата необходимост от кооперация между тях за разгледаните примери.

Прочетете Цялата Статия...

Прагма диалектиката и логически заблуди

ПРАГМА – ДИАЛЕКТИКАТА И ЛОГИЧЕСКИТЕ ЗАБЛУДИ

Или правилата на критичната дискусия, дефиниращи заблудите, като отклонения от тях

1.Източник - Уикипедия.

2. Оригинален източник - Van Eemeren, Grootendorst & Snoeck Henkemans, 2002, pp.182-183).

Деф. Прагма – диалектиката е теория на аргументацията, която се използва, за анализ и оценка на аргументацията в реалната практика. Тя комбинира чисто логическата страна на въпроса (третирането на самите аргументи) с комуникационния подход (третиране на аргументирането като процес), като разглежда дискусията в цялост. Аргументацията се разглежда като сложен акт на речта - целенасочено изказване.

I. Мета – теоретични принципи на прагма – диалектиката:

1. Функционализация – постига се, като се третира дискусията като целенасочен акт.

Заб. Целта може да бъде откриване на истината или постигане на съгласие върху определени тези.

2. Социализация – постига се, като се разширява перспективата на словесния акт до нивото на взаимодействие.

Заб. Речта се предполага да бъде чута и разбрана.

3. Екстърнализация – постига се чрез улавяне на предположенията и взаимодействията, създадени от акта на речта.

Заб. Говори се, за да се предизвика реакция у слушащите.

4. Диалектификация – постига се, когато обмяната на актове на речта се подчини на определен идеален модел на критическата дискусия (Van Eemeren & Grootendorst, 2004, pp.52-53).

Заб. Диалектика има там, където спорът следва определени правила и има конкретни цели.

II. Идеален модел на критическата дискусия

Деф. Идеалният модел предвижда десет правила за провеждане на аргументирана дискусия. Нарушаването на тези правила се твърди, че ще попречи на рационалното разрешаване на разликите на мнения и следователно това нарушаване би било логическа заблуда. От тези правила се извеждат базовите логически заблуди, а от тях – специалните случаи.

1. Правило на свободата – спорещите не трябва да пречат на другите спорещи да изказват своите тези или да се усъмнят в тезите на първите.

Заб. Нарушаването на това правило може да стане по няколко начина:

- Поставяне на граници на твърденията – „нямаш право да твърдиш това”, „можеш да кажеш, че небето е синьо, но не и, че е тъмно синьо”

- Ограничаване на свободата на изказване: argumentum ad baculum - „не го твърди, че ще съжаляваш” и като цяло „обръщение към мотивите за подкрепа” като мека форма на принуда (тормоз).

- Заблуди на избора – ограничението на избора е и ограничение на свободата („можеш да твърдиш А и B, но не и C”)

2. Тежестта на доказателството – изказващият твърдение е задължен да го защити, ако опонентът го призове да го направи.

Заб. Нарушенията на това правило са няколко вида:

- Отклоняване на вниманието от темата – argumentum ad ignorantiam (заблудата, че ако нещо не е доказано грешно, то е задължително вярно – не са доказали, че няма извънземни, следователно има)

- Смяна на темата – атакуване на личността – argumentum ad hominem, обръщение към авторитета и др.

3. Правилото на тезата – атакуването на тезата на опонента трябва да е свързано само и единствено с тази теза.

Заб. Нарушенията на това правило се състоят в некоректни заключения:

- Ignoratio elenchi - заключение без връзка с твърденията (неверен извод от верни аргументи например –„ щом няма добро и зло, то всичко, което правиш е добро”)

- Petitio principii – вярно по необходимост (априорно приета валидност на тезата, от което се прави извод, че тезата е вярна – „щом не лъжа, следователно казвам истината”).

- Избирателно опровергаване на твърдения – опровергават се по – слабите твърдения, от което се прави извод за цялата теза, като се пренебрегват неопровержимите твърдения („твърдиш, че вярата има смисъл, защото дава надежда на хората и защото Христос може би е възкръснал, но тъй като знаем, че това е малко вероятно, то вярата няма смисъл”)

4. Правило на свързаността (релевантността) - участникът може да защитава тезата само с аргументи, които са свързани с нея.

Заб. Нарушенията са както некоректни заключения, така и обръщение към мотивите за подкрепа

5. Правило на неизразените предпоставки – участник не може да се отрича от свои предпоставки, които не са явно изразени или фалшиво да представя като предпоставка, нещо което не е явно заявено от другата страна.

Заб. Забранено е да се вменява твърдение (предпоставка) на човек, който не го е изказал (Не харесваш Обама, следователно си расист) или пък да се отрича изказано неявно твърдение – намек (мразя негрите, но не съм расист).

6. Правило на отправната точка – участник в спора не бива лъжливо да представя предпоставка като приета отправна точка, нито да отрича предпоставка, приета като отправна точка.

Заб. „Тъй като земята е плоска...” не е добро начало на спор дали земята е плоска или не, нито може да се отрече предпоставка като тази например „тъй като 2+2 = 4”.

7. Правило на аргументационната схема – участник в спора не бива счита теза за успешно защитена, ако защитата не протече по подходяща аргументационна схема, която е коректно приложена.

Заб. Неподходяща схема :

- Индуктивни Заблуди – неправилно обобщение (всички политици са крадци, всички хора са честни), фалшиви аналогии – „жената е като магарето, любовта е като хероина”

- Каузални заблуди (ако едно събитие е след друго събитие, то първото е причинило второто )

8. Правило на валидността – трябва да се използват само логически валидни аргументи или аргументи, които могат да бъдат валидирани, когато неявните предпоставки бъдат направени явни.

Заб. Заблудите тук са формални:

- Non – Sequitur – „Ако от верността на A следва верността на B, то и обратното ще е вярно”.

- Дедуктивни заблуди - „Ако всички софиянци са българи и всички пловдивчани са българи, то всички софиянци са пловдивчани и обратно”

9. Правило на закриване на дискусията – ако едната страна не успее в опита си да защити тезата си (аргументите на другата страна победят), то тя трябва да оттегли твърденията си, а ако успее, другата страна трябва да оттегли възраженията си.

Заб. Тъй като дискусията има цел – обикновено да се достигне до истината, то когато тя бъде достигната, неправите трябва да се съгласят, че са неправи, ако аргументите им се окажат неверни. Поведение от типа „Земята Е плоска, ПЪК” не е рационално.

10. Правило на употребата – участник не бива да използва неясни или двусмислени твърдения и трябва да интепретира формулировките на опонента колкото се може по – внимателно и точно.

Заб. Заблудите тук могат да бъдат от няколко вида:

- Заблуди на дефинициите – „Слонът е голямо животно”.

- Заблуди на обясненията – „Причината Слънцето да изгрява е вярата на хората в него”.

- Заблуди от двусмисленост – ”25 години плодотворна размяна на циркови номера между България и Съветския Съюз”

III. Заключение.

Описаният модел на критическа дискусия е идеален и не взима предвид ирационалността на човешката природа или сложността на твърденията в реалния спор, в който не е толкова лесно да се каже „кой е победител”. Независимо от това, той е един добър фундамент за рационална дискусия. Отклоненията от този модел са т.нар. логически заблуди.

Прочетете Цялата Статия...