Логически заблуди - III (Смяна на темата)

III. Смяна на темата.

1. Атакуване на личността (argumentum ad hominem).

Деф. Атакува се не твърдението, а личността, която го изказва. Атакуват се характера, националността, възрастта, опита или религията на изказващия твърдението. Атакува се по линията, че верността на твърдението е от полза за изказващия го или за компанията, за която работи.

Съществуват три главни форми на атака на личността:

а) Ad hominem (обидна) – атакуват се качествата на личността вместо качествата на твърдението, изказано от нея.

б) Ad hominem (обстоятелствена) – атакуват се обстоятелствата, свързани си личността, като се прави връзка между тях и изказването на твърдението.

в) Ad hominem (tu quoque) – атакува се фактът (или предполагаемия факт), че изказалият твърдението не практикува това, което говори.

Примери:

а) Можеш да твърдиш, че Бог съществува/не съществува, но това е просто следване на модата от твоя страна (обидна).

Заб. Тук се прави обидна квалификация на убежденията на изказващия ги, т.е. самият факт на изказването им го прави по – лош в някакъв смисъл.

б) Няма смисъл да слушаме какво казва опозицията за кризата, защото ще се възползват от намалението на данъците.

Заб.Тук се прави намек, че опозицията прави предложенията за намаление на данъците за лична изгода, без да се отчита, че от тези

предложения ще имат изгода почти всички граждани.

в) Казваш ми, че е вредно да се пуши, но ти пушиш по две кутии на ден (ad hominem tu quoque).

Заб. Тук се атакува непоследователността на даващия съвет, без да се дава сметка, че той може да пуши, защото не е способен да ги откаже, отделно вредата на цигарите не зависи от това дали конкретна група от хора ги пуши (защото те ги пушат въпреки това) .

2. Обръщение към авторитета (argumentum ad verecundiam).

Деф. Обръщението към авторитет принципно не е аргумент по същество. Авторитетът може да служи като вероятностен критерий (увеличава се шансът твърдението да е вярно, ако е подкрепяно от повече и по – авторитетни хора), но в частност това е по – мек вариант на „обръщение към популярността”. Все пак, тъй като авторитетът е широко използван аргумент вкл и в науката, тук ще дадем няколко форми на „неправилна” негова употреба (не съществува правилна употреба от детерминистична гледна точка).

а) Личността, изказваща твърдението не е експерт по въпроса (не е авторитет).

б) Експертите/другите експерти (авторитети) не са съгласни с твърдението.

в) Експертите (авторитетите), подкрепящи твърдението не са го направили насериозно.

г) Експертите, съгласни с мнението са неназовани – позоваване на анонимен авторитет или позоваване на слухове.

Примери:

а) Известният психиатър д-р Николай Михайлов критикува политическите позиции на десните партии

Заб. Психиатър критикува политически позиции – не е експерт по въпроса.

б) Финансовият министър Пламен Орешарски твърди, че бюджетният излишък е най – добрият начин държавата да се бори с кризата.

Заб. България ще е единствената държава с излишък на края на годината (2008) в ЕС, всички други се борят с кризата чрез прехвърляне на задължения от хората към държавата, т.е. с бюджетен дефицит. Повечето финансови министри не постъпват като Орешарски.

в) Мълвата гласи, че небето ще падне отгоре ни утре сутрин (слух).

Заб. Мълвата може да гласи и че самоубийството гарантира дълъг живот.

3. Стилът преди смисъла.

Деф. Начинът, по който се излага дадена теза се взема предвид при нейното оценяване (дали говорещият е добре сресан и чист, дали говори уверено и т.н.).

Примери:

а) Кандидатът на опозицията не струва, защото е нисичък и невзрачен.

Заб. Външният вид не е автоматично свързан с качествата, необходими за ръководене на институция .

б) Волен умее да владее тълпите, трябва да е прав за всичко

Заб. Умението за водене на речи не е задължително свързано с верността на твърденията, тълпите се водят и емоционално.

в) Бойко Борисов трябва да е много кадърен кмет, щом е толкова секси.